Институтът на рецидива в наказателното право. Същност и последствия.

 

    Рецидивът е един от най – важните институти в наказателното право, който се   характеризира с повишена за обществото опасност от действията на лице, осъждано с влязла в сила присъда за предходно престъпление. Наличието на рецидив обуславя настъпването на по – тежки правни последици в сравнение с първичното престъпно поведение на дееца.

   В зависимост от характера на съотношението между предходното и последващото престъпление, рецидивът се квалифицира като общ и специален. При общия рецидив не се изисква еднородност на вината. При специалния рецидив е налице повторяемост на едни и същи по вид престъпления, което предполага завишена степен на обществена опасност от престъпното поведение на дееца.

   Наличието на рецидив оказва съществено влияние върху наказателната отговорност. В правния мир се разграничават няколко основни форми на рецидив:

Ñ Обикновен рецидив. В тази ситуация деецът извършва ново престъпление, след като вече е осъден за друго, без да са изпълнени предпоставките за квалифицираната му по – тежка форма; 

Ñ Опасен рецидив. Това е утежнена разновидност на рецидива, при която законодателят предвижда наличието на допълнителни кумулативни изисквания, като  извършване на тежко умишлено престъпление, предходни осъждания за тежки престъпления, както и липса на изискуемия времеви интервал между отделните деяния. Тази форма на рецидив води до значително по – строги наказания, включително завишаване на минималните размери на наказанието „лишаване от свобода“. Опасният рецидив оказва съществено влияние върху обема и характера на наказателната отговорност, като индивидуализация на наказанието в по – тежък размер в рамките на предвиденото от закона; ограничаване на възможностите за прилагане на условно осъждане: изтърпяване на наказанието при по – строги условия, включително при строг режим. В ситуацията на опасен рецидив се въвеждат и по – строги изисквания относно допустимостта на условното предсрочно освобождаване. 

   В определени хипотези рецидивът функционира като квалифициращ признак на състава на престъплението, водещ до по – тежка наказуемост, докато в други случаи се отчита като отегчаващо вината обстоятелство при индивидуализацията на наказанието. 

    От гледна точка на неговото съдържание и прояви рецидивът се подразделя още на реален, формален и пенитенциарен.

Ñ Реалният рецидив се характеризира с трайно негативно отношение на дееца към установения правов ред и изразява устойчиви престъпни нагласи; 

Ñ Формалният рецидив е налице, когато множеството престъпления имат по – скоро случаен характер и не отразяват трайна престъпна ориентация на извършителя;

Ñ Пенитенциарният рецидив се проявява в случаите, когато деецът извършва ново престъпление, след като вече е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“. В такива случаи лицата са осъждани два или повече пъти за умишлени престъпления. При тази форма на рецидив е отделните наказания не се групират в едно общо наказание, а се изтърпяват самостоятелно съобразно изискванията на закона.

    С увеличаване на наказанието съдът налага по – тежко наказание на дееца в рамките на предвиденото от закона. По този начин се ограничават възможностите за условното му осъждане. Осъдените рецидивисти изтърпяват наказанието при по – тежки условия или при строг режим. От друга страна предпоставките за условно предсрочно освобождаване на лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“, са по – строги.

    По – долу са изложени основни положения в правната регламентация, относима към множеството престъпления, които са визирани в Глава Втора, Раздел IV от Наказателния кодекс. 

   Съгласно  чл.23 (1) от НК, „ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага на – тежкото от тях. Наложените наказания обществено порицание и лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6, т.7 и т.9 се присъединяват към определеното най – тежко наказание. Ако е постановено лишаване от еднакви права, налага се онова от тях, което е за най – дълъг срок. Когато наказанията са различни по вид и някое от тях е глоба или конфискация, съдът може да го присъедини изцяло или отчасти към най – тежкото наказание.”

      Разпоредбата на чл.24 от НК гласи, че „когато наложените наказания са от един и същ вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с една втора, но така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание.” 

     В чл.25 законодателят визира, че „разпоредбите на чл.23 и чл.24 от НК се прилагат и когато лицето е осъдено с отделни присъди. В тези случаи, ако наказанието по някоя от присъдите е изтърпяно изцяло или отчасти, то се приспада, ако е от вида на определеното за изтърпяване общо наказание. Изтърпяното наказание пробация се приспада изцяло от лишаването от свобода и обратно, като два дни пробация се зачитат за един ден лишаване от свобода. Когато по една или повече от присъдите лицето е било освободено от изтърпяване на наложеното наказание по реда на чл.64, ал.1 или на чл.66 от НК, въпросът за изпълнението на общото наказание се решава при неговото определяне.”

 

    Случаите, в които разпоредбите на чл.23 – чл.25 не се прилагат при продължавано престъпление, са визирани в чл.26(1) от НК, както следва: „когато две или повече деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление, са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите. При продължаваното престъпление деецът се наказва съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност, и с причинения от тях общ престъпен резултат. Когато отделните деяния осъществяват различни състави, продължаваното престъпление се наказва по по – тежкия от тях, като се вземат предвид значението на деянията, извършени при квалифициращи обстоятелства, и на самите квалифициращи обстоятелства за цялостната престъпна дейност. Когато квалифициращите обстоятелства не се отразяват значително върху тежестта на цялостната престъпна дейност, последната се подвежда по по – лекия състав, като квалифициращите обстоятелства се вземат предвид при определяне на наказанието. Когато някои от деянията са довършени, а други представляват опит и довършените деяния не се отразяват значително върху характера на цялостната престъпна дейност, на дееца се налага наказание като за опит. Разпоредбите на този член не се прилагат по отношение на престъпление против личността на различни граждани и за престъпления, извършени след внасянето на обвинителния акт за тях в съда, както и за престъпления, извършени преди внасянето на обвинителния акт, но невключени в него.”

     Чл.27.(1) от НК регламентира случаите, при които „едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание, съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е лишаване от свобода. Определеното общо наказание не може да бъде по – малко от наказанието по втората присъда. Наказанието по втората присъда се присъединява изцяло, ако е лишаване от свобода повече от пет години или ако е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив. Когато лицето е извършило престъпление след изтърпяване наказанието по предишната присъда, наложеното наказание за това престъпление се изтърпява изцяло.”

   В хипотезата на чл.28 от НК предвиденото в особената част на наказателния кодекс наказание за престъпление, извършено повторно, се налага, ако деецът е извършил престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление. Тази разпоредба се прилага и когато се касае за еднакви по вид престъпления против обществената и личната собственост.” 

   Чл.29 от НК предвижда по – тежки наказания за престъпления, представляващи опасен рецидив, които се налагат в следните случаите: 

 Ñ Когато деецът „извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по – малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК;”

 Ñ Когато деецът „извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл.66 от НК.”

    Институтът на рецидива представлява важен елемент от системата на наказателното право, значението на който се проявява както в материалноправен, така и в наказателнополитически аспект. При прилагането на горецитираните случаи законодателят не взема предвид престъпленията, извършени от непълнолетен деец.                    В случаите когато „за дадено престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършване и за опасен рецидив и деянието осъществява признаците на двата състава, то се прилага разпоредбата за опасния рецидив.”

    По смисъла на чл.30 от НК „правилата на чл.28 и чл.29 от НК не се прилагат, ако са изтекли пет години от изтърпяване на наказанието по предишните присъди. Реабилитацията в този срок не изключва тяхното прилагане. При условно осъждане и при условно предсрочно освобождаване срокът по ал.1 започва да тече от деня, в който е изтекъл изпитателният срок.”

    Институтът на рецидива изпълнява редица функции: превантивна превенция, насочена към ограничаване на бъдещи престъпни прояви на дееца чрез неговото превъзпитаване и формиране на правосъзнание, което да редуцира нагласите му към поведение; генералната превенция цели чрез засилена наказуемост да се отправя предупреждение към останалите членове на обществото за последиците от противоправното поведение.

       Институтът на рецидива е израз на принципа на справедливостта в наказателното право. Извършването на ново престъпление след влязла в сила осъдителна присъда обективира по – висока степен на укоримост и трайна престъпна нагласа у дееца, което обосновава налагането на по – тежко наказание. В този смисъл рецидивът функционира като юридически факт, който води до диференциране на наказателната отговорност.

     Важно е да се подчертае защитната функция на института на рецидива спрямо обществото. Чрез въвеждането на по – тежки наказания законодателят цели ограничаване на възможността лица с установена престъпна нагласа да продължат да вредят на обществото, като по този начин се гарантира защитата на обществения ред и сигурност.